Патриархът Иван Вазов 1850 - 1921

„Патриархът Иван Вазов 1850 - 1921“ от проф. Светлозар Игов. Изданието се посвещава на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов.

Книгата „Патриархът“, посветена на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов, е краткият летопис на един живот. Скромен на външни събития, но богат на духовна съсредоточеност, която придаде и висота, и разгърнатост на българската литература. Вазов наистина обви своя бит с мълчание, за да говори словото му, той погреба живота си в най-смайващото по размери пространство на българското слово.

Проф. дфн Светлозар Игов (30.01.1945) e литературен историк и критик, поет, романист, есеист, антологист, преводач и университетски преподавател. Завършва гимназия в София (1961) и славянска филология в Софийския университет (1966). Специализира в Загреб и Белград (1967 – 1968). Асистент в Софийския университет (1967 – 1969). Заради подкрепа на Пражката пролет му е забранена работа в Софийския университет, да пътува в чужбина и десет години не му е разрешена преподавателска и научна работа. Редактор в литературни издания (1969 – 1977). Преподавател по славянски литератури и сравнително литературознание в Пловдивския университет (от 1978). Научен (от 1978) и старши научен сътрудник (1988 – 2010) в Института за литература при БАН. Главен редактор на сп. „Език и литература“ (1994 – 2005). За пръв път печата в „Средношколско знаме“ през 1960 г. Автор на повече от 1000 публикации в периодиката и на 50 книги, сред които „История на българската литература“ (през 1981 забранена за публикуване от Живковия режим, след 1990 има ред издания), книги с литературна критика, на две книги за Иво Андрич, както и на книги за класически (Ботев, Вазов, А. Константинов, П. П. Славейков, Й. Йовков, Д. Димов, Д. Талев, Ем. Станев) и съвременни (Б. Райнов, П. Вежинов, П. Алипиев, Н. Кънчев, Ив. Цанев, Зл. Златанов) български писатели, на романите „Елените“ и „Там, на Балканите“, три книги с фрагменти „Призори“ и 125 три стихосбирки. „Призори“ е преведена на чешки, „Кратка история на българската литература“ – на сръбски, „Елените“ – на руски език. Носител на престижни национални и международни награди. През 2012 година му е присъдена Вазовата награда.

Откъс:

Едва ли много българи са си задавали въпроса „Що е класик?“, който от Сент Бьов до Т. С. Елиът, а и в наши дни вълнува критическата мисъл и е може би главният ѝ въпрос. Но и без да са се питали това, всички единодушно ще посочат Иван Вазов като класик на българската литература. Той, разбира се, не е нито единственият, нито първият ѝ класик, но е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик. Ботев е наистина нещо по-високо, но именно защото той е изключението, геният, понятието „класик“, което всъщност значи „първокласен“, образец, пò приляга на Вазов. Вазов е нещо по-близко и интимно, с него можем да се мерим, той може да бъде образец. Ботев е недостижимият, той стои над образците. 
За тази представа особено допринасят Вазовото творческо дълголетие и продуктивност. От днешна гледна точка седемдесетте и една години, които преживява Вазов, може би не са кой знае какво възрастово постижение, но в страна като България, където мнозинството от творците умираха млади, достигнатата от него възраст бе наистина сама по себе си постижение. За българските литературни мерки тази възраст бе библейска и „патриарх“ е наистина другото му популярно прозвище. 
Но не ще да е само дълголетието, което създава тази представа, защото още няма тридесет години, когато го „съхраняват“ като „поет на нацията“, а петдесетинагодишен го наричат „Дядо Вазов“ – и то не само навъдилите се вече негови противници, за да осмеят „овехтялостта“ на неговото творчество, а целият народ, за когото Вазов беше станал синоним на „литература“, писателят, влязъл в читанките, оня, от когото учи словото си цял един народ. Имало е наистина нещо достолепно и величествено, което е излъчвала неговата фигура, когато с гарсонетка на глава и бастун в ръка се е разхождал по софийските улици, за което разказват в спомените си много възхитени юноши, които сетне ще станат писатели, а някои от тях – и негови врагове. Някакво величествено и сдържано достойнство, гордо и дори самоуверено съзнание излъчва личността му, струи от всеки негов ред. 
Още твърде млад има почти олимпийско съзнание за мисията си в литературната съдба на България. Той е изпитвал трогателно-детинско, умилително-възторжено отношение към България. Но ако неговото чувство към отечеството е синовно, чувството му към народа е бащинско – Вазов се е чувствал не само негов верен син, но пастир и учител, летописец и наставник. Той е наистина pater familias, патриарх, богът отец на българската литература. Вазов е великолепен художник – пластик и изобразител, но той е много повече учител и проповедник на своя народ, съвсем не в смисъл на някакъв досаден морализатор. Със своето творчество той утвърждава основната система от национални нравствени и исторически ценности. И нещо повече – утвърди самата литература. И то в два смисъла. Утвърди автономния социален статут на писателя. И литературата – като жанрово-художествена система. 
Макар и да бе възрожденец по дух, по възпитание, по нагласа, по основния патос на своето дело, Вазов създаде новия, следвъзрожденски статут на писателя – изцяло специализиран в художественото слово. И преди него има дейци, отдадени на книжовността, на словото, но най-често тяхната дейност беше не само културно многофункционална (статутът на възрожденския книжовник включваше освен писател в тесния смисъл на думата и журналист, и публицист, учен и просветител, книжар и издател), често пъти те зарязваха всякаква книжовност в името на националната свобода. Ботев например няма професионално писателско самосъзнание и смята същинското си призвание – поезията – само като стъпало по пътя към подвига, който цялата му натура жадува – да умре за свободата на България. Вазов е първият, който изцяло прие мисията на художественото слово като единствена. България за него също е върховна ценност, но той не мислеше, че може да ѝ служи иначе освен чрез своите „песни“. В името на това свое писателско призвание Вазов беше готов да се отрече от всички жизнени и социални ценности. И той наистина се отказа от всичко – от политически 12 постове и семейно щастие, от материални изгоди и административна кариера – в името на това да бъде Народен поет и нищо друго.